Статията проследява съдбата на стотиците безпричинно убивани, измъчвани, заточавани и принуждавани да бягат в чужбина творци на изобразителното изкуство, наложена им от кървавата комунистическа власт след 9-ти септември 1944 г.
След преврата на 9.IХ.1944 из страдалната българска земя се изви сатанинско хоро, което оставяше след себе си огън и кръв. Тази вакханалия само за няколко месеца помете елита на нацията – нейната интелигенция. Първата жертва бе карикатуристът Борьо Зевзека (Б. Руменов), убит в сградата на радиото. Последва го Райко Алексиев. Героят му Гуньо Гъсков очакваше с нетърпение да навърши 17 години, за да стане „комунист”. Тогава – споделяше той – ще си пуша тютюн свободно и никой не може да ми каже нищо, защото ще му викам долу буржоазията.” И ето,сега – бе дошло неговото време…
Първото действие от разигралата се ”Гуньогъсковиада” се наричаше „народен съд”. На 30 септември министър-председателят Кимон Георгиев подписа наредба, предвиждаща да бъдат осъдени всички лица, които… от 1.I.1941 със своите действия, писания, слово или по друг начин са допринесли” за въвличането на България във войната, служили са по някакъв начин на Германия, или са „нарушили” неутралитета към СССР. Предвиждаше се съдебният състав да се формира от „народни обвинители” и съдии, предложени от отечественофронтовските комитети. Те „с най-голяма бързина” трябваше да съберат уличаващ материал, да „възбудят обвинението и определят мярката за неотклонение”. Срок за завършване на делата бе 1.I.1945.
В Съюза на художниците вече кипеше трескава дейност по реорганизацията и прочистването му от „фашистки” елементи. Малка група от нагаждачи извърши преврат и се самообяви за „нова управа” : Николай Райнов – председател, Илия Петров – секретар, и Николай Шмиргела – касиер. На 19.IХ. те свикаха „общо събрание”, което трябваше да изработи програма за бъдещата дейност.
Заговорниците успяха да съберат едва 50 души от членовете на Съюза на дружествата на художниците в България. Зад гърба на мнозинството (членската маса надхвърляше бройката 300) те постановиха разформироването на дружествата. В бъдеще художниците можеха да постъпват в съюза само поединично и след изричното одобрение от административната управа. Освен споменатите по-горе лица към нея беше кооптиран „постоянен съвет” от 8 души и „политическо бюро” от представители на четирите „фракции, съставляващи отечественофронтовската власт”. Сред новоизбраните личаха имената на Фунев, Жендов, Ангелушев, Попов, Сотиров и др.
На следващото събрание Николай Райнов чете доклад, в който се казваше, че в съответствие с изискванията на „народния съд”, „който иска заслужено наказание за всички престъпници”, управата на съюза трябва да обяви „пред цялата общественост делата и имената на тия, които малко или много са били агенти на фашизма”.
Стотици творци на изкуството бяха задържани, жестоко измъчвани, а някои от тях убити още преди „народният съд” да започне своята работа.
Банда „гуньгъсковци” нахлу посред бял ден в кафене „Цар Освободител” и арестува Райко Алексиев. Парадоксално е, че тя се предвождаше от неговия млечен брат – Лев Главинчев. След половин месец на нечовешки изтезания позволиха на жена му да го посети. След време, тя разказа, че не е могла да го познае: „Беше изнемощял, едвам говореше, но ми каза: „Така ме тормозиха, измъчваха, физически и психически. Не очаквах, че ще направят това с мен. Аз обичах този народ.” На 18 ноември Райко Алексиев издъхна в ръцете на палачите си.
Подобна е съдбата и на младия художник Михаил Ваклинов, родом от Кюстендил. Той умря като патриот, който отричаше съществуването на „македонска” нация.
За аналогични „тежки престъпления” в затвора бяха хвърлени: Александър Добринов, Константин Щъркелов, Александър Божинов, Борис Денев, Никола Танев, Константин Коцев (известен с псевдонима Коста Каменов). Но затворът не успя да сломи желанието им да творят. През цялото време те рисуваха и рисуваха.
Графичните им „дневници” разкриват зловещата обстановка в „дома на слепите” (надпис върху автопортрет на Танев), но и тънкото чувство за хумор на тези хора, които палачите не можаха да лишат от достойнство. В тях са запечатани образите и на видни интелектуалци, като Димитър Талев, проф. Георги Генов, Дамян Калфов, Змей Горянин, Стефан Танев. Ал. Добринов бе обвинен, че е „създал множество свръхфашистки картички”; давал карикатури в националистически вестници и илюстрирал книги с антисъветско съдържание, като „Болшевизма вчера и днес”, „Богата земя, беден народ” и др. Той обаче, а също така: Талев, Божинов, Денев и Танев категорично отрекоха, че са служили на германските интереси, а Каменов заяви простичко: „Рисувах за препитание.” Не така обаче се държаха техни колеги, привлечени като свидетели по делото. Подсъдимият Св. Нелчинов пише в дневника си за Николай Райнов: „Той за никого не каза добра дума… За карикатурата отсече, че не е изкуство, и че карикатуристите не били художници.” Срещу Кочо Щъркелов бяха повдигнати страшни обвинения: бил предал на полицията Хр. Ясенов; не защитил Вапцаров на процеса през 1942. И когато неговият живот също висеше на косъм, свидетелите Младен Исаев и Христо Радевски сипеха срещу него гнусни лъжи. Първият: че чул Щъркелов да казва относно Вапцаров: „Щом е виновен, нека си понесе заслуженото.” А вторият – че след процеса Щъркелов влязъл в една кръчма и се провикнал: „Днес окачих един човек на въжето, но на негово място трябваше да отиде Жендов.” По време на „народния съд” същите тези хора публикуваха във вестниците публични доноси. Подписана с името на Ник. Райнов в пресата излезе статия, в която се твърдеше , че обвиняемите, а преди всичко изкуствоведът Чавдар Мутафов и жена му Фани сътрудничели на германската пропаганда. Но когато защитата на подсъдимите пожела да разнищи казуса, професорът гузно мълчеше. Едва след третото запитване отговори: „Не съм писал тази статия, синът ми (Богомил) я е писал и е използвал името ми.”
На предварително произнесена присъда прилича и изявлението на Н. Райнов, Ил. Петров и Шмиргела. То се появява малко преди VI състав на „народния съд” да излезе с решението по делото и е озаглавено: „Изключени завинаги от Съюза на художниците заради фашистка дейност.” В него са посочени имената на Ал. Божинов, Б. Денев, Ст. Баджов, К. Щъркелов, Евгени Йонов, Ив. Вълчанов, К. Гърнев, проф. Н. Михайлов, Н. Ростовцев, проф. Н. Кожухаров, М. Паразчук, Г. Атанасов, Н. Глинек, Ст. Василев. За седем души се съобщава, че се „отстраняват от активна дейност без право да бъдат избираеми и избиратели”.
Пред други седмина, „които не са съюзни членове”, се „затваряха завинаги вратите на съюза”. Зловещият документ завършва с „изнасяне на показ” и „порицание откритата фашистка дейност” на Коста Каменов, Кирил Буюклийски ( баща на известния съвременен творец Димитър Буюклийски ), Лазар Йорданов, Кирил Тодоров, Георги Ефтимов и Ст. Сърмабожов. През 1945 г. чистката сред дейците на изкуството и науката продължи с неотслабващо темпо. С указ на регентите от 17 януари, който започваше със смехотворното „В името на Негово Величество царя” (Симеон II), от Художествената академия бяха уволнени изключително талантливите художници, професорите Васил Захариев и Никола Кожухаров. Малко след бе изгонен проф. Никола Ганушев. Висшето училище се лиши още от преподавателите М. Михайлов, починал при неизяснени обстоятелства, и Никола Аръшев, изхвърлен като „неблагонадежден елемент”.
Студентският отечественофронтовски комитет жестоко заклейми своите доскорошни професори. Чудовищен компромат изреждаше „изключително опасната” дейност на проф. Ганушев. Подобни доноси, които можеха да струват живота на човека, изобилстваха по това време. Така например, агент № 109 от отдел „В” на Държавна сигурност направи обстоен доклад по повод конгреса на художниците. В него той определи гениалния скулптор Андрей Николов като народен враг и „най-големия привърженик на цар Борис”; Стоян Конаклиев като „провокатор с фашистки разбирания”. Доносникът лепна прозвището „член провокатор” и на Никола Георгиев, като го клеветеше, че заявил на всеослушание: „Сегашното художничество е реакционно, а не преди 9 септември.” За звенаря Веселин Томов той написа, че защищавал горепосочените фашисти. Не е за учудване, че през следващите години имената на набедени художници минаха в забвение.
Изкуството на мнозина бе заклеймено като „буржоазна отживелица”, „декадентска” и „салонна” живопис. В тази категория попаднаха Ел. Карамихайлова, Ал. Мутафов, Ел. Консулова-Вазова, Ив. Табаков, Ник. Маринов, Г. Машев, Ат. Михов, М. Жеков, Г. Железаров, Хр. Каварналиев, Д. Константинова, Т. Коджаманов, Хр. Йонков-Крискарец, П. Францалийски, Й. Гешев, Вл. Рилски, А. Белковски и много други. Сред репресираните особена група съставляваха т. нар. великобългарски шовинисти като: Ари Калъчев, Емануил Ракаров, Ст. Баджов, Петър Георгиев, Дим. Ризов-Возир, П. Морозов, М. Пулиев. Тези хора си бяха позволили да възпяват в картините си многострадалната Македония и величието на националната ни история. Не са малко творците, които бяха репресирани само поради обстоятелството, че са влезли в досег с двореца или са родственици на „народни врагове”.
След преврата на 9.IХ.1944 из страдалната българска земя се изви сатанинско хоро, което оставяше след себе си огън и кръв. Тази вакханалия само за няколко месеца помете елита на нацията – нейната интелигенция. Първата жертва бе карикатуристът Борьо Зевзека (Б. Руменов), убит в сградата на радиото. Последва го Райко Алексиев. Героят му Гуньо Гъсков очакваше с нетърпение да навърши 17 години, за да стане „комунист”. Тогава – споделяше той – ще си пуша тютюн свободно и никой не може да ми каже нищо, защото ще му викам долу буржоазията.” И ето,сега – бе дошло неговото време…
Първото действие от разигралата се ”Гуньогъсковиада” се наричаше „народен съд”. На 30 септември министър-председателят Кимон Георгиев подписа наредба, предвиждаща да бъдат осъдени всички лица, които… от 1.I.1941 със своите действия, писания, слово или по друг начин са допринесли” за въвличането на България във войната, служили са по някакъв начин на Германия, или са „нарушили” неутралитета към СССР. Предвиждаше се съдебният състав да се формира от „народни обвинители” и съдии, предложени от отечественофронтовските комитети. Те „с най-голяма бързина” трябваше да съберат уличаващ материал, да „възбудят обвинението и определят мярката за неотклонение”. Срок за завършване на делата бе 1.I.1945.
В Съюза на художниците вече кипеше трескава дейност по реорганизацията и прочистването му от „фашистки” елементи. Малка група от нагаждачи извърши преврат и се самообяви за „нова управа” : Николай Райнов – председател, Илия Петров – секретар, и Николай Шмиргела – касиер. На 19.IХ. те свикаха „общо събрание”, което трябваше да изработи програма за бъдещата дейност.
Заговорниците успяха да съберат едва 50 души от членовете на Съюза на дружествата на художниците в България. Зад гърба на мнозинството (членската маса надхвърляше бройката 300) те постановиха разформироването на дружествата. В бъдеще художниците можеха да постъпват в съюза само поединично и след изричното одобрение от административната управа. Освен споменатите по-горе лица към нея беше кооптиран „постоянен съвет” от 8 души и „политическо бюро” от представители на четирите „фракции, съставляващи отечественофронтовската власт”. Сред новоизбраните личаха имената на Фунев, Жендов, Ангелушев, Попов, Сотиров и др.
На следващото събрание Николай Райнов чете доклад, в който се казваше, че в съответствие с изискванията на „народния съд”, „който иска заслужено наказание за всички престъпници”, управата на съюза трябва да обяви „пред цялата общественост делата и имената на тия, които малко или много са били агенти на фашизма”.
Стотици творци на изкуството бяха задържани, жестоко измъчвани, а някои от тях убити още преди „народният съд” да започне своята работа.
Банда „гуньгъсковци” нахлу посред бял ден в кафене „Цар Освободител” и арестува Райко Алексиев. Парадоксално е, че тя се предвождаше от неговия млечен брат – Лев Главинчев. След половин месец на нечовешки изтезания позволиха на жена му да го посети. След време, тя разказа, че не е могла да го познае: „Беше изнемощял, едвам говореше, но ми каза: „Така ме тормозиха, измъчваха, физически и психически. Не очаквах, че ще направят това с мен. Аз обичах този народ.” На 18 ноември Райко Алексиев издъхна в ръцете на палачите си.
Подобна е съдбата и на младия художник Михаил Ваклинов, родом от Кюстендил. Той умря като патриот, който отричаше съществуването на „македонска” нация.
За аналогични „тежки престъпления” в затвора бяха хвърлени: Александър Добринов, Константин Щъркелов, Александър Божинов, Борис Денев, Никола Танев, Константин Коцев (известен с псевдонима Коста Каменов). Но затворът не успя да сломи желанието им да творят. През цялото време те рисуваха и рисуваха.
Графичните им „дневници” разкриват зловещата обстановка в „дома на слепите” (надпис върху автопортрет на Танев), но и тънкото чувство за хумор на тези хора, които палачите не можаха да лишат от достойнство. В тях са запечатани образите и на видни интелектуалци, като Димитър Талев, проф. Георги Генов, Дамян Калфов, Змей Горянин, Стефан Танев. Ал. Добринов бе обвинен, че е „създал множество свръхфашистки картички”; давал карикатури в националистически вестници и илюстрирал книги с антисъветско съдържание, като „Болшевизма вчера и днес”, „Богата земя, беден народ” и др. Той обаче, а също така: Талев, Божинов, Денев и Танев категорично отрекоха, че са служили на германските интереси, а Каменов заяви простичко: „Рисувах за препитание.” Не така обаче се държаха техни колеги, привлечени като свидетели по делото. Подсъдимият Св. Нелчинов пише в дневника си за Николай Райнов: „Той за никого не каза добра дума… За карикатурата отсече, че не е изкуство, и че карикатуристите не били художници.” Срещу Кочо Щъркелов бяха повдигнати страшни обвинения: бил предал на полицията Хр. Ясенов; не защитил Вапцаров на процеса през 1942. И когато неговият живот също висеше на косъм, свидетелите Младен Исаев и Христо Радевски сипеха срещу него гнусни лъжи. Първият: че чул Щъркелов да казва относно Вапцаров: „Щом е виновен, нека си понесе заслуженото.” А вторият – че след процеса Щъркелов влязъл в една кръчма и се провикнал: „Днес окачих един човек на въжето, но на негово място трябваше да отиде Жендов.” По време на „народния съд” същите тези хора публикуваха във вестниците публични доноси. Подписана с името на Ник. Райнов в пресата излезе статия, в която се твърдеше , че обвиняемите, а преди всичко изкуствоведът Чавдар Мутафов и жена му Фани сътрудничели на германската пропаганда. Но когато защитата на подсъдимите пожела да разнищи казуса, професорът гузно мълчеше. Едва след третото запитване отговори: „Не съм писал тази статия, синът ми (Богомил) я е писал и е използвал името ми.”
На предварително произнесена присъда прилича и изявлението на Н. Райнов, Ил. Петров и Шмиргела. То се появява малко преди VI състав на „народния съд” да излезе с решението по делото и е озаглавено: „Изключени завинаги от Съюза на художниците заради фашистка дейност.” В него са посочени имената на Ал. Божинов, Б. Денев, Ст. Баджов, К. Щъркелов, Евгени Йонов, Ив. Вълчанов, К. Гърнев, проф. Н. Михайлов, Н. Ростовцев, проф. Н. Кожухаров, М. Паразчук, Г. Атанасов, Н. Глинек, Ст. Василев. За седем души се съобщава, че се „отстраняват от активна дейност без право да бъдат избираеми и избиратели”.
Пред други седмина, „които не са съюзни членове”, се „затваряха завинаги вратите на съюза”. Зловещият документ завършва с „изнасяне на показ” и „порицание откритата фашистка дейност” на Коста Каменов, Кирил Буюклийски ( баща на известния съвременен творец Димитър Буюклийски ), Лазар Йорданов, Кирил Тодоров, Георги Ефтимов и Ст. Сърмабожов. През 1945 г. чистката сред дейците на изкуството и науката продължи с неотслабващо темпо. С указ на регентите от 17 януари, който започваше със смехотворното „В името на Негово Величество царя” (Симеон II), от Художествената академия бяха уволнени изключително талантливите художници, професорите Васил Захариев и Никола Кожухаров. Малко след бе изгонен проф. Никола Ганушев. Висшето училище се лиши още от преподавателите М. Михайлов, починал при неизяснени обстоятелства, и Никола Аръшев, изхвърлен като „неблагонадежден елемент”.
Студентският отечественофронтовски комитет жестоко заклейми своите доскорошни професори. Чудовищен компромат изреждаше „изключително опасната” дейност на проф. Ганушев. Подобни доноси, които можеха да струват живота на човека, изобилстваха по това време. Така например, агент № 109 от отдел „В” на Държавна сигурност направи обстоен доклад по повод конгреса на художниците. В него той определи гениалния скулптор Андрей Николов като народен враг и „най-големия привърженик на цар Борис”; Стоян Конаклиев като „провокатор с фашистки разбирания”. Доносникът лепна прозвището „член провокатор” и на Никола Георгиев, като го клеветеше, че заявил на всеослушание: „Сегашното художничество е реакционно, а не преди 9 септември.” За звенаря Веселин Томов той написа, че защищавал горепосочените фашисти. Не е за учудване, че през следващите години имената на набедени художници минаха в забвение.
Изкуството на мнозина бе заклеймено като „буржоазна отживелица”, „декадентска” и „салонна” живопис. В тази категория попаднаха Ел. Карамихайлова, Ал. Мутафов, Ел. Консулова-Вазова, Ив. Табаков, Ник. Маринов, Г. Машев, Ат. Михов, М. Жеков, Г. Железаров, Хр. Каварналиев, Д. Константинова, Т. Коджаманов, Хр. Йонков-Крискарец, П. Францалийски, Й. Гешев, Вл. Рилски, А. Белковски и много други. Сред репресираните особена група съставляваха т. нар. великобългарски шовинисти като: Ари Калъчев, Емануил Ракаров, Ст. Баджов, Петър Георгиев, Дим. Ризов-Возир, П. Морозов, М. Пулиев. Тези хора си бяха позволили да възпяват в картините си многострадалната Македония и величието на националната ни история. Не са малко творците, които бяха репресирани само поради обстоятелството, че са влезли в досег с двореца или са родственици на „народни врагове”.
Виолина Лулчева – дъщеря на жертвата на „народния съд” Коста Лулчев, бе преследвана до края на живота си. Обвинена, че е разнасяла позиви, тя бе вкарана в затвора, а по-късно интернирана с престарялата си майка във Видинско, където прекара 10 години. Дълго време от изложбена дейност бе отстранена Бистра Винарова – съпругата на „буржоазния историк” Симеон Радев. В края на 40-те и началото на 50-те години върху биографиите на редица творци бяха лепнати новоизработени осъдителни етикети като???проводник на трайчокостовщината” или на „жендовщината”. Художничката Екатерина Спасова бе задържана и инквизирана във връзка с процеса Костов; от нея насила бяха изтръгнати признания, че е поддържала връзки с творци от Югославия и е предавала шпионски сведения на споменатата държава. Ролята на екзекутор се подемаше от политическия слугинаж – критиците на изкуството. Някои от публикациите в списание „Художник” звучат като прокурорски обвинителни речи. В статия „Общата художествена изложба” (кн. 3 от 1950 г.) главният редактор Богомил Райнов пише за Жендов: „Явни формалистични белези носи композицията „Пред гроба на водача”… геометризиране на силуетите и гънките на облеклата, обобщаване на формите в духа на прочутия „синтетизъм”, условни плакатни багри, изразяващи вкусовщина, наред с чисто технически недостатъци…”
Три години след появата на споменатия пасквил Жендов умря забравен от всички.
Не бе пощаден дори левичарят Ненко Балкански. Бил анархист, приспособленец, „активен златорожец”. Постепенно от изложбените зали бяха прогонени Кирил Цонев, Вера Недкова, Бенчо Обрешков, Иван Ненов, Васил Бараков, Кирил Петров, Стоян Сотиров, Цанко Лавренов, Борис Коцев и страдалецът Златю Бояджиев.
Три години след появата на споменатия пасквил Жендов умря забравен от всички.
Не бе пощаден дори левичарят Ненко Балкански. Бил анархист, приспособленец, „активен златорожец”. Постепенно от изложбените зали бяха прогонени Кирил Цонев, Вера Недкова, Бенчо Обрешков, Иван Ненов, Васил Бараков, Кирил Петров, Стоян Сотиров, Цанко Лавренов, Борис Коцев и страдалецът Златю Бояджиев.
Вездесъщият Богомил Райнов си позволи да очерни дори Владимир Димитров-Майстора. За да бъде гаврата пълна, Райнов помести в „Стършел” фейлетон, в който задаваше въпроса: „Какво би станало с нашия Майстор, ако ябълките и крушите изчезнат от планетата Земя!?” Най-талантливите художници престанаха да излагат. Отричани и подценявани напуснаха галериите, учебниците и художествените издания автори, като Никола Петров, Иван Милев, Пенчо Георгиев, Георги Машев, Гошката Дацов, Сирак Скитник, ранният Ненов, „дореволюционният” Венев… Мнозина не виждаха нищо обнадеждаващо сред тази пустиня, наречена „художествен живот”, и се сбогуваха с „комунистическия рай” завинаги. Страната напуснаха Христо Явашев, Бронка Гюрова, Ари Калъчев, Маша Узунова, Николай Дюлгеров. Макар и по-късно по техния път тръгнаха: Л. Далчев, Н. Орешаков, Л. Диманов, А. Лекарски, Н. Сарафов, М. Марков…
Други не пожелаха дори да опитат сладостите на социализма. Предпочетоха да останат невъзвращенци до края на живота си. Сред тях бяха жестоко заклеймяваният Жорж Папазов, Анастас Качамаков, Борис Георгиев, Асен Пейков, Никола Михайлов, Андон Русев. След 1956 настъпи известно „размразяване”. Но погромът над елита на българското изобразително изкуство, извършен през предишните 12 години, не можа да бъде изживян. В някои отношения последиците са невъзвратими, защото бяха прекършени стотици човешки съдби, бе унищожен и похабен талантът на няколко поколения творци и нещо, което се премълчава упорито и до днес – България бе изтрита от картата на световното изкуство."
Автор: Д-р Георги Генов
Други не пожелаха дори да опитат сладостите на социализма. Предпочетоха да останат невъзвращенци до края на живота си. Сред тях бяха жестоко заклеймяваният Жорж Папазов, Анастас Качамаков, Борис Георгиев, Асен Пейков, Никола Михайлов, Андон Русев. След 1956 настъпи известно „размразяване”. Но погромът над елита на българското изобразително изкуство, извършен през предишните 12 години, не можа да бъде изживян. В някои отношения последиците са невъзвратими, защото бяха прекършени стотици човешки съдби, бе унищожен и похабен талантът на няколко поколения творци и нещо, което се премълчава упорито и до днес – България бе изтрита от картата на световното изкуство."
Автор: Д-р Георги Генов
