(Калоян Томов)
Още на 16 юли 1944 в кабинета на Сталин е решена съдбата на офицерите от Българския монархически военноморски флот
В изпълнение на секретния план “Балканска чайка” от 1948 до 1953 са избити и осакатени 123 морски чинове
Разправата с офицерството е особено жестока, защото комунистите виждат дори в уволнените и оставени без средства за съществуване професионални воини живо отрицание на безпросветния си строй, белязан от поредица национални предателства зад агресивната патетика на пролетарския интернационализъм.
През септември 1944 Г. Димитров нарежда от Москва да се гори с “нажежено желязо българският шовинизъм, национализъм, антикомунизъм”. Старателните изпълнители скоро му отговарят, че са взети допълнителни мерки “за негласна ликвидация на най-злостните врагове, която се провежда от нашите вътрешни тройки”.
Изпълнявайки чл. 1 от Примирието, България изпраща във войната срещу Германия 450 000 свои синове и дъщери. От тях загиват 8 337, 9 155 са безследно изчезнали и 22 958 са ранени и заболели. Въпреки жертвите и материалните усилия страната ни така и не получава статута на съвоюваща държава главно заради упорития отказ на СССР. Защо “братушките” са толкова строги? Защото статутът на съвоюваща държава не би позволил на “освободителите” да окупират безпрепятствено страната ни, да сложат на власт марионетно, доминирано от комунистите правителство на “отечествения фронт”, да принудят разсипана България да изхранва 600 000 съветски военнослужещи. Те с променяща се численост ни остават “на гости” чак до 1947.
Доблестните офицери, проливали кръв в сраженията срещу вермахта, са хвърлени в задушаващата действителност на съветизирана България. Кавалери на ордена “За храброст” като поручик Венелин Попов и поручик Симеон Кожухаров след уволнението си са осъдени на доживотен затвор. Помилвани са след дълги години затвори и лагери. Режимът отрежда същата съдба и за подполковник Тодор Стоманяков, за поручик Георги Кушев, за летеца поручик Стефан Славов.
През септември 1944 Г. Димитров нарежда от Москва да се гори с “нажежено желязо българският шовинизъм, национализъм, антикомунизъм”. Старателните изпълнители скоро му отговарят, че са взети допълнителни мерки “за негласна ликвидация на най-злостните врагове, която се провежда от нашите вътрешни тройки”.
Изпълнявайки чл. 1 от Примирието, България изпраща във войната срещу Германия 450 000 свои синове и дъщери. От тях загиват 8 337, 9 155 са безследно изчезнали и 22 958 са ранени и заболели. Въпреки жертвите и материалните усилия страната ни така и не получава статута на съвоюваща държава главно заради упорития отказ на СССР. Защо “братушките” са толкова строги? Защото статутът на съвоюваща държава не би позволил на “освободителите” да окупират безпрепятствено страната ни, да сложат на власт марионетно, доминирано от комунистите правителство на “отечествения фронт”, да принудят разсипана България да изхранва 600 000 съветски военнослужещи. Те с променяща се численост ни остават “на гости” чак до 1947.
Доблестните офицери, проливали кръв в сраженията срещу вермахта, са хвърлени в задушаващата действителност на съветизирана България. Кавалери на ордена “За храброст” като поручик Венелин Попов и поручик Симеон Кожухаров след уволнението си са осъдени на доживотен затвор. Помилвани са след дълги години затвори и лагери. Режимът отрежда същата съдба и за подполковник Тодор Стоманяков, за поручик Георги Кушев, за летеца поручик Стефан Славов.
От всичко 280 военни летци през есента на 1946 са уволнени 240 !
Повечето – “за груби фашистки прояви”. Грубите им фашистки прояви са: защитата на София срещу англо-американските въздушни армади, подвизите на живите торпили капитан Димитър Списаревски и поручик Неделчо Бончев, въздушната поддръжка за войските на Първа българска армия, полетите и победите в небето над Сърбия, Унгария и Австрия.
Летците ни спазват заръката на германския си инструктор майор Кюле, който им казва на раздяла: ”Господа, ако се срещнем във въздуха вече като неприятели, изпълнете вашия дълг, защото аз ще изпълня своя!”
Легендите, че българските авиатори са се учили от ненадминатите съветски въздушни асове ще бъдат измислени по-късно от комунистическите слагачи. Ето един истински случай. На 20 септември 1944 от летище Балчик се готви за полет самолет “Ураган” № 27 с командир подпоручик Дянко Марков. Времето е отвратително, а съветските служби отказват да дадат на българските летци данни за метеорологичната обстановка. Младият, но достатъчно опитен пилот и кавалер на орден “За храброст” запуска двигателите. Двама съветски летци се опитват да го разубедят: “Къде сте тръгнали? Това е самоубийство!” Самолетът излита. Всички руснаци от изтребителен полк, летящ на ЯК-9, от 27-а въздушна армия на Трети украински фронт, се стичат да видят чудо невиждано - излитане при непрогледна мъгла, при студен въздушен фронт над цялата страна.
Скоро и поручик Дянко Марков ще поеме към своята Глогота: уволнение, лагери, изселвания, принудителна безработица. Полковник о. з. Марков доживява морална реабилитация, отстоява принципите на демокрацията като депутат в 38-то Народно събрание, а днес е неуморен публицист, автор на силни и правдиви исторически четива, на книгите “Заключени слова”, “Пътищата са затворени” и “Легионерството”, главен редактор на сп. “Един завет”. Има какво още да разкаже за “светлата” дата 9 септември.
Син на офицер, капитан Любомир Банковски командва артилерийско отделение (дивизион според днешната терминология) от 1-и армейски артилерийски полк на Първа българска армия. Удостоен е с орден “За храброст”. Ала “народната” власт е приготвила и други награди за героя. Като начало е уволнен от войската. После е изключен от Юридическия факултет при заверен пети семестър. Изселват го от София заедно с жена му и децата, на две и на шест години. Скоро го викат и за малка справка в ДС. Справката трае две и половина години. Разпити, побои, унижения, глад, безсъние, провокатори, психически тормоз. Белене, наричан от концлагеристите академия. Академия за мъжество, за духовно и нравствено усъвършенстване, за себепроверка и негримирано себепознание. Някои се прекършват. Други тихо умират. Но той издържа. После работи като каруцар и занаятчия. Дочаква края на “най-хуманния” строй. Днес, на 85 години, почетният председател на Съюза на възпитаниците на Военните на Н. В. училища, ШЗО и родолюбивото войнство и гражданство Любомир Банковски е жив пример за верността на думите, изречени някога от Помпей: “Трябва да се побеждава, а не да се живее !”.
Повечето – “за груби фашистки прояви”. Грубите им фашистки прояви са: защитата на София срещу англо-американските въздушни армади, подвизите на живите торпили капитан Димитър Списаревски и поручик Неделчо Бончев, въздушната поддръжка за войските на Първа българска армия, полетите и победите в небето над Сърбия, Унгария и Австрия.
Летците ни спазват заръката на германския си инструктор майор Кюле, който им казва на раздяла: ”Господа, ако се срещнем във въздуха вече като неприятели, изпълнете вашия дълг, защото аз ще изпълня своя!”
Легендите, че българските авиатори са се учили от ненадминатите съветски въздушни асове ще бъдат измислени по-късно от комунистическите слагачи. Ето един истински случай. На 20 септември 1944 от летище Балчик се готви за полет самолет “Ураган” № 27 с командир подпоручик Дянко Марков. Времето е отвратително, а съветските служби отказват да дадат на българските летци данни за метеорологичната обстановка. Младият, но достатъчно опитен пилот и кавалер на орден “За храброст” запуска двигателите. Двама съветски летци се опитват да го разубедят: “Къде сте тръгнали? Това е самоубийство!” Самолетът излита. Всички руснаци от изтребителен полк, летящ на ЯК-9, от 27-а въздушна армия на Трети украински фронт, се стичат да видят чудо невиждано - излитане при непрогледна мъгла, при студен въздушен фронт над цялата страна.
Скоро и поручик Дянко Марков ще поеме към своята Глогота: уволнение, лагери, изселвания, принудителна безработица. Полковник о. з. Марков доживява морална реабилитация, отстоява принципите на демокрацията като депутат в 38-то Народно събрание, а днес е неуморен публицист, автор на силни и правдиви исторически четива, на книгите “Заключени слова”, “Пътищата са затворени” и “Легионерството”, главен редактор на сп. “Един завет”. Има какво още да разкаже за “светлата” дата 9 септември.
Син на офицер, капитан Любомир Банковски командва артилерийско отделение (дивизион според днешната терминология) от 1-и армейски артилерийски полк на Първа българска армия. Удостоен е с орден “За храброст”. Ала “народната” власт е приготвила и други награди за героя. Като начало е уволнен от войската. После е изключен от Юридическия факултет при заверен пети семестър. Изселват го от София заедно с жена му и децата, на две и на шест години. Скоро го викат и за малка справка в ДС. Справката трае две и половина години. Разпити, побои, унижения, глад, безсъние, провокатори, психически тормоз. Белене, наричан от концлагеристите академия. Академия за мъжество, за духовно и нравствено усъвършенстване, за себепроверка и негримирано себепознание. Някои се прекършват. Други тихо умират. Но той издържа. После работи като каруцар и занаятчия. Дочаква края на “най-хуманния” строй. Днес, на 85 години, почетният председател на Съюза на възпитаниците на Военните на Н. В. училища, ШЗО и родолюбивото войнство и гражданство Любомир Банковски е жив пример за верността на думите, изречени някога от Помпей: “Трябва да се побеждава, а не да се живее !”.
Драмата в Морските войски придобива Шекспирови измерения
България не изпраща войски и авиация на Източния фронт, но военният флот изпълнява съюзническите си задължения към Германия. След 1942 в наши пристанища се ремонтират и зареждат германски военни съдове. Нашите бойни кораби охраняват германски конвои между Кюстенджа и Босфора, преследват съветски подводници, навлизащи в териториалните ни води, минират крайбрежието. Не би могло да бъде иначе, защото веднага след 22 юни 1941 от СССР у нас са стоварени няколко десетки (до сто) подводничари и парашутисти, обучени в съветски диверсионни школи, за да разпалят и да оглавят “всенародната антифашистка борба”.
Във взаимодействие с авиация и чрез умелото поставяне на мини военните моряци потопяват шест съветски подводници. На война - като на война. Не без основание до септември 1944 с германски ордени и медали са наградени 104 наши моряци – 35 офицери, 69 подофицери и матроси. В края на 1941 главнокомандващият германския военен флот гросадмирал Ерих Рьодер изпраща благодарствено писмо до командването на Морските войски.
На 8 септември 1944 съветските войски и бойни кораби влизат във Варна. Групи от НКВД и подразделения на военното контраразузнаване СМЕРШ (”Смерть шпионам”) арестуват всички български морски офицери, заграбват архива на Щаба на флота, конфискуват корабите, оръжието, боеприпасите и горивото на Морските войски. Архивът е изпратен в Севастопол и не е върнат до днес. Едва ли е нужен на Русия и на военния й флот. В нежеланието да ни го върнат прозира старата имперска отмъстителност заради натовския избор на страната ни и заради стремежа й да се откъсне от орбитата на Путиновата администрация. У нас все още нито един политик или държавник не е поставил ясно и категорично искане пред руските власти да ни върнат поне част от безценните за новата ни история документи.
Из доклада на Британското адмиралтейство, прочетен пред Британския парламент на 22 май 1954:
“На 16 юли 1944 от 10 до 19 часа московско време в кремълския кабинет на Сталин се реши съдбата на българските морски офицери от Българския монархически военноморски флот…
Предложеният от генерал Л. Берия и адмирал П. Хлестаков оперативен план под кодовото название “Балканска чайка” бе разискван, одобрен и приет единодушно от присъстващите: върховният главнокомандващ Сталин, министрите-комисари В. Молотов, А. Микоян, Кл. Ворошилов, А. Вишински, Г. Жданов и още 9 висши военни и военноморски лица – членове на Главния щаб за действие в страните от Източна Европа след Победата…
Българската част от плана ”Балканска чайка” третира проблемите с пълното и безкомпромисно ликвидиране на българския команден военноморски състав, целия Български военноморски флот и създаването му отново, съгласно новите изисквания и в пълно подчинение на съветския военноморски апарат, ръководен от върховния главнокомандващ Сталин…
В изпълнение на този план в периода септември 1948- декември 1953 бяха избити, осакатени и опозорени 123 морски чинове, 1204 – оставени без работа, социални обезщетения и социални помощи, 3218 семейства останаха без никакви средства за препитание…”
Какъв по-красноречив документ е нужен?
Прави впечатление, че разправата е организирана едва през 1948, а не през 1944. Защо ли? Предстоят още осем месеца до победата над Германия. Предстои да бъдат разминирани Дунав и Черно море, да бъдат обучавани новопостъпилите моряци и “народни верни синове” от партизанските отряди. И отново са използвани опитът, знанията и родолюбието на българския офицер. След което му е нанесен смъртоносен удар.
Възпитаниците на Морското училище са нужни на новия “народен” флот на НРБ. След месец ги привикват и ги назначават един по един. Те ръководят миночистенето по Дунава, превеждат зад траловете стотици конвои на Трети украински фронт и на Първа българска армия, обезвреждат хиляди мини. После до 1947 чистят фарватерите на Черно море.
През 1944 петнадесет млади морски офицери стажуват в германския военен флот. Когато България скъсва с Германия и обявява война на вчерашния съюзник, германското командване изпраща българите в лагер за военнопленници, където с тях се държат човешки. В края на войната освободените офицери получават предложение да останат в Германия или да потърсят спасение от комунистическия режим в друга западна държава. Всички се завръщат в родината, водени от нравствения си максимализъм. Половината са уволнени, търпят унижения и преследване. Другите се приспособяват с цената на мъчителни компромиси. Мичманите Христо Миевски, Матей Бачовски, Рашко Лютов и Панко Панков минават през преизподнята. Христо Миевски, който си отиде от този свят преди два месеца, написва вълнуващи спомени в книгата си “Бях царски морски офицер”.
След 2 юли 1946, когато е приет Законът за ръководство и контрол над армията, от Морските войски са уволнени 92 командири. Мнозина узнават съдбата си от в. “Отечествен фронт”. Списъците са подготвени от помощник-командирите. Приемани са и предложения от моряшките комитети.
Във взаимодействие с авиация и чрез умелото поставяне на мини военните моряци потопяват шест съветски подводници. На война - като на война. Не без основание до септември 1944 с германски ордени и медали са наградени 104 наши моряци – 35 офицери, 69 подофицери и матроси. В края на 1941 главнокомандващият германския военен флот гросадмирал Ерих Рьодер изпраща благодарствено писмо до командването на Морските войски.
На 8 септември 1944 съветските войски и бойни кораби влизат във Варна. Групи от НКВД и подразделения на военното контраразузнаване СМЕРШ (”Смерть шпионам”) арестуват всички български морски офицери, заграбват архива на Щаба на флота, конфискуват корабите, оръжието, боеприпасите и горивото на Морските войски. Архивът е изпратен в Севастопол и не е върнат до днес. Едва ли е нужен на Русия и на военния й флот. В нежеланието да ни го върнат прозира старата имперска отмъстителност заради натовския избор на страната ни и заради стремежа й да се откъсне от орбитата на Путиновата администрация. У нас все още нито един политик или държавник не е поставил ясно и категорично искане пред руските власти да ни върнат поне част от безценните за новата ни история документи.
Из доклада на Британското адмиралтейство, прочетен пред Британския парламент на 22 май 1954:
“На 16 юли 1944 от 10 до 19 часа московско време в кремълския кабинет на Сталин се реши съдбата на българските морски офицери от Българския монархически военноморски флот…
Предложеният от генерал Л. Берия и адмирал П. Хлестаков оперативен план под кодовото название “Балканска чайка” бе разискван, одобрен и приет единодушно от присъстващите: върховният главнокомандващ Сталин, министрите-комисари В. Молотов, А. Микоян, Кл. Ворошилов, А. Вишински, Г. Жданов и още 9 висши военни и военноморски лица – членове на Главния щаб за действие в страните от Източна Европа след Победата…
Българската част от плана ”Балканска чайка” третира проблемите с пълното и безкомпромисно ликвидиране на българския команден военноморски състав, целия Български военноморски флот и създаването му отново, съгласно новите изисквания и в пълно подчинение на съветския военноморски апарат, ръководен от върховния главнокомандващ Сталин…
В изпълнение на този план в периода септември 1948- декември 1953 бяха избити, осакатени и опозорени 123 морски чинове, 1204 – оставени без работа, социални обезщетения и социални помощи, 3218 семейства останаха без никакви средства за препитание…”
Какъв по-красноречив документ е нужен?
Прави впечатление, че разправата е организирана едва през 1948, а не през 1944. Защо ли? Предстоят още осем месеца до победата над Германия. Предстои да бъдат разминирани Дунав и Черно море, да бъдат обучавани новопостъпилите моряци и “народни верни синове” от партизанските отряди. И отново са използвани опитът, знанията и родолюбието на българския офицер. След което му е нанесен смъртоносен удар.
Възпитаниците на Морското училище са нужни на новия “народен” флот на НРБ. След месец ги привикват и ги назначават един по един. Те ръководят миночистенето по Дунава, превеждат зад траловете стотици конвои на Трети украински фронт и на Първа българска армия, обезвреждат хиляди мини. После до 1947 чистят фарватерите на Черно море.
През 1944 петнадесет млади морски офицери стажуват в германския военен флот. Когато България скъсва с Германия и обявява война на вчерашния съюзник, германското командване изпраща българите в лагер за военнопленници, където с тях се държат човешки. В края на войната освободените офицери получават предложение да останат в Германия или да потърсят спасение от комунистическия режим в друга западна държава. Всички се завръщат в родината, водени от нравствения си максимализъм. Половината са уволнени, търпят унижения и преследване. Другите се приспособяват с цената на мъчителни компромиси. Мичманите Христо Миевски, Матей Бачовски, Рашко Лютов и Панко Панков минават през преизподнята. Христо Миевски, който си отиде от този свят преди два месеца, написва вълнуващи спомени в книгата си “Бях царски морски офицер”.
След 2 юли 1946, когато е приет Законът за ръководство и контрол над армията, от Морските войски са уволнени 92 командири. Мнозина узнават съдбата си от в. “Отечествен фронт”. Списъците са подготвени от помощник-командирите. Приемани са и предложения от моряшките комитети.
С унизителна церемония - късане на пагоните и скверни слова
от флота са прогонени отлични корабоводители, щабни офицери, специалисти по минно дело, обичани командири и възпитатели. Уволнен и разжалван е подофицер, който строява ротата, за да се прости с уволнения си командир. Матросите вдигат на ръце и носят до портала “реакционера-монархофашист”. Останал без работа, достойният подофицер става хамалин на пристанището, скоро се разболява и умира.
През октомври-ноември 1945 във Варна е “разкрита” нелегална група от 41 моряци. Младите моряци просто не харесвали новия строй и бруталното отношение на някои комисари. След бой и заплахи ръководителят на “групата” е принуден писмено да се откаже от идеите си и да изнесе пред личния състав беседа на тема “Защо се отказвам от опозицията и заработвам за ОФ”. Особено старателни комисари обаче предлагат “по отношение на задържаните да се постъпва по късата процедура, а не да стоят седмици и месеци в ареста, което действа зле върху морала на моряците”.
Прогонените морски офицери не са оставени на мира и в цивилния живот. Често ги изселват и уволняват. Командирът на свързочна рота мичман І ранг Стойчо Велинов, болен от костна туберкулоза, е въдворен на новото си местожителство в гипсово корито.
“След направените уволнения се почувства един общ подем… Изненади от вредителска дейност не може да се очакват”, самодоволно докладва един от помощник-командирите, които заемат освободените от строевите офицери длъжности. Само два-три месеца след чистките помощник-командирът на Морските войски партизанинът Николай Бояджиев е принуден да признае, че е “необходимо да се попълни недостигащото число офицери, подофицери и кандидат-подофицери”.
Що се отнася до прословутия челен съветски опит, ето какво пише ветеранът от разминирането мичман ІІ ранг о. з. Васил Родев: “Ние извършвахме бойно миночистене според нашите правилници, съставени през 1941. Съветски миньори биваха командировани на нашите миночистачни кораби, за да ги обучаваме ние, а не те нас”. Измислиците са издигнати в ранг на историческа истина от последна инстанция в издадената през 1989 “История на Българския военноморски флот”, сътворена от 20-членен авторски колектив, ръководен от адмирал Иван Добрев с партизански псевдоним Странджата.
Малцина знаят, че през есента на 1916 три руски бойни кораба обстрелват Балчик. Съдбата на града би била трагична, ако две брегови оръдия, командвани от капитан Георги Радков, не откриват огън по противника. Скоро един от корабите е улучен от български снаряд и групата се оттегля.
След 1944 спасителят на Балчик, както е наречен храбрият капитан, кой знае защо е осъден от “народния” съд и е разстрелян.
И само той ли ? Наскоро узнахме, че капитан Радков е първи братовчед на големия учен, бащата на военната авиация на САЩ Асен Йорданов. Сестрата на А. Йорданов издава в Париж книга за своя брат, в която посочва тази удивителна подробност.
Нагледен пример за неистовата и безсмислена жестокост на комунизма е съдбата на капитан І ранг Валентин Паспалеев. Офицер трето поколение, Валентин е син на българския генерал Иван Паспалеев и внук на руския генерал Самсонов, освобождавал България през 1877-1878. Герой от Балканската и от Първата световна война, генерал Паспалеев умира след тежко раняване през 1917.
Валентин завършва Морското училище, а брат му Леонид става пехотен офицер. През 1944 капитан Паспалеев е началник на Морското училище. После командва Минната флотилия, превърнала Дунав от “път на смъртта в път на живота”, както се казва в заповед на съветски командири, с която награждават български миньори. След Минната флотилия В. Паспалеев е назначен за началник на Щаба на Морските войски. През лятото на 1949 капитан І ранг Паспалеев е повикан на съвещание в Министерството на войната и изчезва.
В подземията на РО-2 го изтезават месеци наред, за да признае, че е френски шпионин. После някакъв тип от милицията разпространява в класа на сина му вестта, че Паспалеев бил английски шпионин. На 30 септември 1950 друг садист радостно съобщава на близките, че могат да приберат трупа му. Бил “починал, докато играел шах”. С брада до пояса, “шахматистът” неестествено е сгърчил ръка в предсмъртния си спазъм. От мъченията с електрически ток. Така и не са изтръгнали признание чий шпионин е в края на краищата. През 1992 с президентски указ капитан І ранг Паспалеев посмъртно е произведен в звание “контраадмирал”.
Няма думи, понятиен апарат и научна система, които да обяснят логиката на комунистическия терор. Може би най-пълно е обхванал явлението великият руски физиолог Иван Павлов, създал теорията за условните рефлекси: ”Ако това, което вършат болшевиките в Русия, е експеримент, то за такъв експеримент аз не бих пожертвал дори една жаба”.
Докога България ще бъде жертва на престъпни социални експерименти, скъпи съотечественици ?
от флота са прогонени отлични корабоводители, щабни офицери, специалисти по минно дело, обичани командири и възпитатели. Уволнен и разжалван е подофицер, който строява ротата, за да се прости с уволнения си командир. Матросите вдигат на ръце и носят до портала “реакционера-монархофашист”. Останал без работа, достойният подофицер става хамалин на пристанището, скоро се разболява и умира.
През октомври-ноември 1945 във Варна е “разкрита” нелегална група от 41 моряци. Младите моряци просто не харесвали новия строй и бруталното отношение на някои комисари. След бой и заплахи ръководителят на “групата” е принуден писмено да се откаже от идеите си и да изнесе пред личния състав беседа на тема “Защо се отказвам от опозицията и заработвам за ОФ”. Особено старателни комисари обаче предлагат “по отношение на задържаните да се постъпва по късата процедура, а не да стоят седмици и месеци в ареста, което действа зле върху морала на моряците”.
Прогонените морски офицери не са оставени на мира и в цивилния живот. Често ги изселват и уволняват. Командирът на свързочна рота мичман І ранг Стойчо Велинов, болен от костна туберкулоза, е въдворен на новото си местожителство в гипсово корито.
“След направените уволнения се почувства един общ подем… Изненади от вредителска дейност не може да се очакват”, самодоволно докладва един от помощник-командирите, които заемат освободените от строевите офицери длъжности. Само два-три месеца след чистките помощник-командирът на Морските войски партизанинът Николай Бояджиев е принуден да признае, че е “необходимо да се попълни недостигащото число офицери, подофицери и кандидат-подофицери”.
Що се отнася до прословутия челен съветски опит, ето какво пише ветеранът от разминирането мичман ІІ ранг о. з. Васил Родев: “Ние извършвахме бойно миночистене според нашите правилници, съставени през 1941. Съветски миньори биваха командировани на нашите миночистачни кораби, за да ги обучаваме ние, а не те нас”. Измислиците са издигнати в ранг на историческа истина от последна инстанция в издадената през 1989 “История на Българския военноморски флот”, сътворена от 20-членен авторски колектив, ръководен от адмирал Иван Добрев с партизански псевдоним Странджата.
Малцина знаят, че през есента на 1916 три руски бойни кораба обстрелват Балчик. Съдбата на града би била трагична, ако две брегови оръдия, командвани от капитан Георги Радков, не откриват огън по противника. Скоро един от корабите е улучен от български снаряд и групата се оттегля.
След 1944 спасителят на Балчик, както е наречен храбрият капитан, кой знае защо е осъден от “народния” съд и е разстрелян.
И само той ли ? Наскоро узнахме, че капитан Радков е първи братовчед на големия учен, бащата на военната авиация на САЩ Асен Йорданов. Сестрата на А. Йорданов издава в Париж книга за своя брат, в която посочва тази удивителна подробност.
Нагледен пример за неистовата и безсмислена жестокост на комунизма е съдбата на капитан І ранг Валентин Паспалеев. Офицер трето поколение, Валентин е син на българския генерал Иван Паспалеев и внук на руския генерал Самсонов, освобождавал България през 1877-1878. Герой от Балканската и от Първата световна война, генерал Паспалеев умира след тежко раняване през 1917.
Валентин завършва Морското училище, а брат му Леонид става пехотен офицер. През 1944 капитан Паспалеев е началник на Морското училище. После командва Минната флотилия, превърнала Дунав от “път на смъртта в път на живота”, както се казва в заповед на съветски командири, с която награждават български миньори. След Минната флотилия В. Паспалеев е назначен за началник на Щаба на Морските войски. През лятото на 1949 капитан І ранг Паспалеев е повикан на съвещание в Министерството на войната и изчезва.
В подземията на РО-2 го изтезават месеци наред, за да признае, че е френски шпионин. После някакъв тип от милицията разпространява в класа на сина му вестта, че Паспалеев бил английски шпионин. На 30 септември 1950 друг садист радостно съобщава на близките, че могат да приберат трупа му. Бил “починал, докато играел шах”. С брада до пояса, “шахматистът” неестествено е сгърчил ръка в предсмъртния си спазъм. От мъченията с електрически ток. Така и не са изтръгнали признание чий шпионин е в края на краищата. През 1992 с президентски указ капитан І ранг Паспалеев посмъртно е произведен в звание “контраадмирал”.
Няма думи, понятиен апарат и научна система, които да обяснят логиката на комунистическия терор. Може би най-пълно е обхванал явлението великият руски физиолог Иван Павлов, създал теорията за условните рефлекси: ”Ако това, което вършат болшевиките в Русия, е експеримент, то за такъв експеримент аз не бих пожертвал дори една жаба”.
Докога България ще бъде жертва на престъпни социални експерименти, скъпи съотечественици ?
Източник: http://www.sedembg.com/73/page14.htm
Няма коментари:
Публикуване на коментар